Всъщност хваща, но с малко боя и поддръжка изглежда на 20. Всъщност не знам точно на колко години е Романския лифт, но в неделя безотказно ни качваше до върха, за да се спускаме по пистите. Когато се учех да карам ски преди 10-тина години, същият този лифт не така безотказно във вятър и мъгла ни возеше накоре, а ние мръзнехме… Голям кеф беше пак да карам по тези писти и да се возя на този лифт.
Бях много приятно изненадан от новата система за ползване на лифтовете и влековете на Витоша. Е, и малко неприятно от цените – 30лв дневна карта и още 5 депозит за самата карта. НО картата е безконтактна – като ми я дадоха и си викам „За 5 лв една дупка да бяха пробили да си я закача…“, а то пъхаш я в джоба и толкова – и може да бъде презареждана през целия сезон, което спестява непрестанното въртене на едни пари. Освен това важи и за кабинковия лифт от Симеоново, и карти се продават и на нековите каси. Малиии, как ме ‘фана яд, че търкаляхме автомобила до горе… Що CO2 емисии можехме да спестим на планетата! Самият Романски лифт е постегнат, стълбовете и машинарийте – боядисани, седалките и те…
Много добре си покарахме, всъщност ние стигнахме горе към 12 и карахме с полудневни карти (от 12:30, а има и до 12:30 за ранобудните), щото се успахме и докато уредим децата стана утре. Снегът беше прекрасен, освен в най-долната част на пистата, под Алеко. Времето – ясно, слънце от време на време, неизбежния вятър на върха, дето докато се качваш с лифта те кара да се чудиш кой те би по главата да мръзнеш в тая планина, вместо да мръхтиш пред телевизора… Изкарахме си чудесно, карахме до последно! На слизане взехме един младеж, дето се беше спуснал до долната станция на романски, но нямаше как да се качи до кабинката. Оставихме го на последната спирка на 76, отидохме да си приберем Марин от къщата на брат ми, после газ към вкъщи, щото Андрей си чака манджата…
Влизаме ние вкъщи, почвам аз да вадя от джобовете на якето портфейл, ключове, документи на колата… Мира вика „Къде е моето портмоне?“ Като започна едно ровене, търсене… Слизах да видя да не е паднало в колата… Няма го! Хубавото настроение от дена му се е… мамата. Бях го сложил във вътрешния джоб, закопчан, докто карах го усещах издут. Единственото обяснение беше нашия стопаджия да го е гепил, якето ми беше на задната седалка, където седеше и той. Обвинихме го набързо, блокирахме картите на Мира и се заехме с мръхтене пред телевизора. Да, ама нещо не е така… хем няма как да е паднало пустото портмоне от джоба ми, хем младежа не изглеждаше такъв, като се замисля, неговата екипировка колкото колата някъде да е струвала…
Мистерията се разреши на другия ден. Жената получила обаждане от една дама от Бистрица, чийто приятели намерили портмонето така и не разбрах къде точно. След работа отидох до Бистрица да го взема.
Брагодаря, Радостина! Пич, извинявай, че така те набедихме!
А ние пак ще караме на Витоша, но вече ще се качваме с кабинката.