Свободното или дивото къмпиране не е за всеки. Намирате се на 5 – 10 километра от най-близкото населено място без източник на прясна вода (най-близкият е на километър – два) и рискувате да си останете там ако времето се развали достатъчно. Това обаче има и очевидни предимства – няма начин шефът да ви безпокои по време на отпуската, малко вероятно е близката кръчма да дъни чалга до посред нощ (просто няма кръчми наблизо). Липсата на „удобства“ стимулира изобретателността – постойте една семица откъснати от цивилизацията и ще видите как сте открили топлата вода (буквално!). Ако имате късмет и морето донесе подходящи материали, може и плажен бар да построите.

Изключително здравословно за психиката е да се откъснете от цивилизацията поне за една – две седмици в годината. Завиждам на хората, които успяват да го правят по три и повече седмици, а особено на тези, които го правят за винаги.

Последните пет години посещаваме едно и също място и за това време то много се промени. Когато отидохме първия път, на целия плаж между черния дол и бялата река имаше не повече от пет населени бивака (някои на плажа като нашия). Към мястото ни упъти приятелка на една дама от компанията, която живее във Варна (и освен това ни помогна да намерим сервиз за спешен ремонт на старата бричка). Никой от нас не беше чувал за това място, нито пък някои от познатите ни знаеше за него. Не помна същата година ли срещнахме Гори там, или беше следващата?

Тази година гъстотата на населението можеше да се мери с малък черноморски град в разгара на сезона. Особено на плажа, където обичаме да опъваме ние. През единствените събота и неделя, които прекарахме там, около нас имаше три бавака на такова разстояние, че да чуват хъркането ми като се напия. В северния край на плажа имаше каравани една до друга, по-нагъсто от колкото в къмпинг. Обяснявам си повишаващия се интерес на хората към този начин на къмпиране с изчезването или изродяването на традиционите къмпинги, а до някъде и с понижаването на прага за набавяне на оборудване. В днешно време човек може да си купи палатка за четирима за по-малко от 100 лева, сигурно за 200 – 300 лева може да скалъпи минимума за устройване на бивак. Като добавим към това и собствените автомобили и картинката става ясна.

Чудя се на някои хора, които се престарават в стремежа да си осигурят достъп до достиженията на цивилизацията дори и на най-забутаното място. Миналата година едни пичове бяха пуснали адски шумен агрегат на пет метра от тях, за да си осветят лагера с две 100 ватови крушки. Не знам как си чуваха мислите, след като ние се дразнехме от боботенето на мотора на 100 метра от тях на плажа. Тази година една двойка ме изуми последните дни. Пристигнаха на плажа с една палатка Кечуа (от онези, дето сами се разпъват) и два, забележете, дървени, тежки и големи градински стола. Явно са готови да потрошат пари за удобства, да ги мъхнат от колата до плажа, но не са готови да се научат да опъват голяма палатка например.

Забравете за студената бира! Бирата се е стоплила още преди да я донесете до плажа, така че или си вземете хладилник и генератор, или свиквайте да я пиете топла. Все пак можете да поохладите питиетата като увиете бутилката в мокра фланелка и я поставите на ветровито и сенчесто място. Едно от най-студените места е под седалките на колата. Дори когато сте забравили да сложите сенника и воланът пари та не се бара, под седалките продуктите се запазват хладни.

Тази година отидохме без компанията и силно се притеснявахме, че ще трябва да забавляваме децата по цял ден и да си кукаме вечер като заспят. Напротив, намери се компания както за децата, така и за нас. Запознахме се с адски много готини хора, с някои се оказахме стари съседи по бивак, с други – че имаме общи познати. Срещнахме и стари приятели, като най-изненадващата среща беше с Лили и Жан-Мари. Намерих ги в другия край на плажа, докато си правех разходка за раздвижване след като се бях сецнал в кръста предишната вечер. Значи вървя си аз прегърбен като стар дядо и виждам един човек черен като нощта с една дама бяла като мляко до една иначе позната палатка. Като се загледах в дамата и о изненада, тя била Лили! Вечерта се събрахме на купон с моята китара и мандолината на комшията Сергей и това беше най-ненормалната вечер! Аз получих изцеряващ китайски масаж от черният като нощта Жан-Мари след който станах и танцувах (а преди това едвам сядах и ставах), а след това той и приличащия на Иисус (по думите на Жан-Мари) Сергей разговаряха около половин час на китайски. И това на някакъв забутан плаж в България!

Успях да постигна енергийна независимост за лагера. Локалната енергийна система се състои от 12 волтова батерия и слънчев панел колкото лист А4. Това осигурява достатъчно енергия за слушане на музика, зареждане на телефони или други устройства и осветление вечер. Осветлението се състои от една 12 волтова светодиодна крушка с ключе и няколко метра кабел. Свети достатъчно силно, че да се виждат чашите и чиниите по масата и да можем да прочетем приказка на децата преди лягане. Всъщност започнах да сглобявам нещата преди 2 години, но все нещо не беше доизкусурено (и още не всичко е).

Последните дни си припомних една стара игра от ученическите години. Кои от вас са играли на кър? Играта имаше и друго име, ма аз така я знам. Понеже дружките на Марин си заминаха той си спомни, че му бях говорил за тази игра, та трябваше да чертая поле, да обяснявам правилата и да тичам та показвам от къде се минава. Не намерихме други ентусиасти, та играхме или двамата с него (трябваха неистови усилия, за да не спечеля всяка игра), или Марин и майка му срещу мен. Беше адски забавно и следващия път със сигурност ще привлечем още хора.

Въпреки, че всеки път се каним да го направим, този път седнахме и направихме списък на нещата, които да подобрим в оборудването за следващия път. Тазгодишните подобрения бяха един голям джобарник, който баща ми уши в последния момент, и факта, че разбрах как да държа тентата опъната без да пипам въжетата (просто колците не трябва да се забиват в пясъка).

Изкарахме си страхотна почивка, трее да видите колко ми е черно дупето! Единствения кусур беше непостоянния ватър заради който не можах да си поиграя хубаво с хвърчилото. А, и августовската жега! Повечето нощи съм стоял гол, толкова топло беше! За сравнение през юли с огромно нежелание обличах фланелки с дълъг ръкав.

Ден първи

По мои изчисления пътят към Ситняково трябваше да тръгва някъде вляво от пъта към хотел Ястребец. След като се повъртяхме из Боровец и проверихме, че лифта до Ситняково не работи, решихме да пробваме все пак да се качим с колата по-нагоре. Притеснявахме се, че Анди няма да издържи дълго време в кенгуруто и ще мрънка, а нямахме много време да спираме за почивки. С пълното съзнание, че правим нарушение, подминахме табелите, поставени от община Самоков „Движението на МПС в района на пистите е забранено“ и продължихме нагоре. Пътят беше напълно проходим, и с лекота стигнахме до Ситняково. Решихме, че достатъчно сме мъчили колата и планината, паркирахме колата встрани от пъта и продължихме пеш. Пътат продължава нагоре покрай хижа Чакър Войвода и стига до двореца Саръгьол. От там пътека заобикаля царският имот и продължава към хижа Марица. На нас преходът ни отне около четири часа, но може да се мине и по-бързо. През цялото време се върви в гора, като изкачването е само до Саръгьол, от там пътят е почти равен. Времето беше доста мъгливо и гледки не се откриваха никакви, но въпреки това преходът беше приятен и ненатоварващ.

Хижа Марица

Пристигнахме в хижа Марица и се настанихме – бяхме единствените хора там освен хижаря, но скоро дойдоха една компания приятели на хижаря и една група туристи. Хижата не изглежда много поддържана, а и се намира на доста тъпо място, от едната страна на пътя, който идва от Боровец, е сградата със спалните помещения, а от другата са столовата и кухнята. По пътят непрестанно минават досадници с АТВ-та и мотоциклети и освен, че вдигат невъобразим шум, разравят пътя. А пътят се ползва постоянно както заради хижата, така и заради кантона на Язовири и каскади над нея. Хижарят обаче беше доста учтив, освен, че не беше проблем да си изсушим покрите дрехи на печката в кухнята (печката в столовата още не беше запалена), покани и нас да се стоплим вътре.

Ден втори

Станахме доста късно, в хижата не беше останал никой. Докато пиехме кафе и чай попитахме хижаря за часа (телефоните бяха изключени, няма обхват) и се оказа, че е почти обяд. Оправихме се набързо и потеглихме по обратния път. Предишната вечер доста умувахме как да разнообразим пътя, но вече беше късно да ходим до хижа Заврачица, а Маричините езера са твърде далече, за да можем да се върнем после до хижа Чакър Войвода. Решихме да пробваме да се качим до Саръгьолските езера, ако намерим пътеката, защото не е маркирана. Обаче по обратния път се придвижвахме доста бавно. Времето беже ясно и слънчево и беше доста приятно, но Анди непрекъснато мрънкаше и искаше да ходи сам насам – натам и да си играе. Спирахме на няколко пъти, за да се позабавлява момчето, което доста ни забави. Когато стигнахме до двореца Саръгьол, попитахме пазача за пътеката към езерата, и той ни обясни, че не са далече, но пътеката е трудно проходима, защото зимата е паднала лавина. Освен това се оказа, че е доста късно и нямаме време за експерименти. Продължихме към Чакър Войвода, и тъкмо наближикме хижата и Анди заспа в кенгуруто. Свърнахме встани от пътя и се настанихме на слънце в края на поляната. Следващия час и половина прекарахме в мръхтене до момента, в който слънцето се скри зад отсрещното било и веднагически настана кучи студ. Анди се беше събудил и ние набързо потеглихме към хижата.

Хижа Чакър Войвода

Точно такива трябва да бъдат всички хижи в планината! Малката столова беше добре затоплена от бумтящата печка, на която ни чакаше тенджерата с планински чай. Хижарят и хижарката са младо семейство и заедно с дъщеря им правят всичко възможно планинарите да се чувстват удобно в хижата. В стаята ни чакаше заредена печка и най-готините одеала, които съм виждал в хижа. Вместо захабени зелени одеала с еделвайс върху тях имахме на разположение сравнително нови и много меки и топли одеала, по три на всяко легло. Гостите на хижата също бяха все готини хора и прекарахме вечерта в приятни разговори и гонене на Анди из столовата.

Ден трети

Този път станахме рано и към десет часа тръгнахме надолу към колата. След около час вече бяхме при нея, натоварихме се бързо и потеглихме към язовира. Спряхме в Самоков да напазаруваме бира и нещо за обяд и след още час бяхме на язовира. Емо и Вили бяха вече там заедно с Ирена, Живка и Росен и децата им. Вятъръ беше слаб и без да бързам, започнах да стъкмявам яхтата. Докато сглобя всичко и вдигна ветрилото, вече беше поизлязъл лек ветрец, Емо и Росен даже бяха направили едно кръгче с Тукана. Анди биде облечен в непромокаем гащеризон, вкарахме катамарана във водата и отплавахме. Въртяхме се близо до базата, не ни се искаше да се прибираме с помпане на руля, ако вятърът спре. Анди първо реши да ми помага в управлението на яхтата, а после поиска да скочи във водата. Не издържахме дълго на напъните му да скочи зад борда и се прибхаме. Закотвих катамарана и седнахме с другите да обядваме. После оставихме Анди да си играе с малкия Емо и излязохме двамата с Мира. Направихме няколко кръгчета, Мира дори покара малко, но трябваше да слезе на брега да се погрижи за Анди. Аз направих една обиколка на околността да огледам съседните места и също излязох, вече беше след пет. Разоръжих катамарана, като с Емо прибрахме Аурелия и Тукан до караваната му, натоварихме багажите на колата и потеглихме към вкъщи. Магистралата беше като Цариградско в работен ден, а освен това всякакви идиоти настояваха да карат със 180! Прибрахме се вкъщи уморени, но доволни от прекарването и заредени с енергия и желание за още приключения.

Ето и снимки:

Разходка до хижа Марица, 20 – 22 септември 2009

Язовир Искър, 22 септември 2009

И накрая няколко мисли:

• Всички АТВ и кросови мотоциклети трябва да бъдат забранени, виж също тази галерия в Дневник. Като компромис може да си вдигат шум някъде далече от другите хора и да си чупят главите колкото искат.
• Има нужда от повече контрол в планините, не само в природните паркове, но и извън тях. На няколко места намерихме изхвърлени опаковки от вафли, а пред самия дворец Ситняково имаше купчина остатъци от нечий пикник. За такива неща трябва да има безусловна и солидна глоба и позорно прогонване от ареала.
• Крайно време е да си купя наистина качествени планинарски обувки, въпреки, че напоследък не ходим много. Настоящите не са много удобни, особено ако не съм си изрязъл ноктите на краката.
• Раница от 70 литра е оптималната за мен. Ако е пълна както трябва е леко тежка,  но пък събира достатъчно багаж. По-голяма няма да мога да нося въобще, ако я напълня като хората.
• Винаги трябва нещо да виси вързано на раницата.
• Знам защо Симеончо се върна да се прави на премиер – за да си „върне“ имотите в Рила и да учавства в Супер Боровец.

Faith No More

Не съм фен на групта и за първи път преслушах по-задърбочено творчеството им през седмицата преди концерта. Майк Патън е страшен! Такива вокали са МНОГО редки, а способността на групата да сменя тотално стила ме изумява! Част от парчетата определено не ме кефят, но пък други ме хвърлят в тъча! Радвам се, че не пропуснах.

След концерта се отправяме към

Blues & Jazz

сцената, мернах я на влизане, и бях прочел интересна програма преди това. Свирят унгарците от Wild Flowers, обичам унгарски групи, особено когато си пеят на техния език, нищо, че не го разбирам. Направиха як кавър на Little Wing, китаристът не имитираше Джими, само вкарваше по някой от неговите рифове, за да направи парчето разпознаваемо. Roadhouse Blues затвърждава положителната емоция! След Дивите цветя излиза Кръпката с новия си бенд, парчетата са класика, а като се появи Кацата, стана страшно! Следва джем сешън, очертава се интересно, ама Кръпка, дай да сменим Hoochie Coohie Man с нещо друго, че малко омръзва. На Мира и се спи, и понеже не и вървеше бирата, ще кара тя, така че послушно си тръгвам с нея, иначе ще трябва да ходя пеша до Поморие.

На сутринта ставам с децата да ги звероукротявам. Към 10 прозвънявам Аги, събуждам я, и си говорим за плановете за вечерта – имало готин бар на Градина, да сме опънели там за една вечер палатки. Мира се събужда, прави ни закуска, после аз лягам да си доспя. Баба Таня се връща от работа, оставяме и децата и бръммм към Градина. Еййй, най-накрая се сетиха, че ако турят една мантинела по средата на пътя, ще ставата по-малко катастрофи! Остава да я пуснат по целия път. С бетонови блокове ще е още по-добре, не се кривят толкова.

Пристигаме на плажа, изкъпваме се в морето, пием коктейлчета и си говорим, докато дойде време за

Баш бар

Някъде от южната страна на Градина се намира Баш Бар, атмосферата е готина, по-рано чух готина музика, но когато отиваме са пуснали нещо, дето ушите ми не му се радвата ама хич. Още няма много хора, но изведнъж започват да прииждат на талази и мястото се пука по шевовете. Някакви момиченца, облечени в нещо като униформи на медицински сестри, ама някъде около, се опитват да ни зарибят с някакъв ликьор, но и те самите не знаят друго, освен името. Музикта продължава да ме дразни, за малко пуснаха Луис Армстронг, ма настроението ми не може толкова бързо да се подобри, говоря си с приятелите, и накрая с Мира отиваме да си лягаме. Опъваме чувалите, пъхаме се вътре, допиваме питиетата и заспиваме.

В 6 часа ни будат будилниците, събираме нещата, будим Буба и се натоварваме. Трябва да сме в Поморие към 7 и половина, че баба е на работа. Успявам да закопая колата в пясъка, добре, че двама пичове минават наблизо, та помогнаха с бутането. Не знам как ги правя тези неща… Пристигаме в Поморие навреме, и поемаме щафетата. Аз поспах до към 11, Мира вече е поела ролята на звероукротител, но дори и когато идвам да и помагам, нещата пак излизат извън контрол на моменти. По обад хващам влака за Бургас, където се качвам в колата на Толи и след 6 часа и половина сме отново в София. Утре пак съм на работа.

Това е историята за едно кратко пътуване до морето, за да чуя на живо Faith No More, да се видя с приятели, защото до догодина по същото време няма да мога да ги видя, живеят в Германия, да се изкъпя в морето. Въпреки, че е малко натоварващо, упражнението определено си струва. Spirit Of Burgas е готин фестивал и мисля, че догодина ще отида за трите дни. Faith No More са група, която трабва да се види на живо, Толи разказа, че Fun Lovin Criminals са започнали с Rock’n'roll на Цепелин, което съжалявам, че не чух. Блус и джаз сцената имаше още с какво да ме зарадва, но нищо, следващия път.

Естествено, имам и забележки към организацията. Влизането беше само през един вход, който беше твърде тесен за огромния наплив от гости на фестивала. Вътре липсваха кошчета и нямаше къде човек да си хвърли чашата от бира, тоалетните също бяха малко и по мои наблюдения повечето хора ползваха храстите. Освен, че бяха далече от сцените, тоалетните не бяха обозначени надлежно. Въобще вътре липсваха ориентири, а картата на сайта беше толкова схематична, че аз въобще не разбрах в коя част на морската градина се намира. И накрая спонсорът от Туборг също се изложи. На всички концерти в България, на които съм бил, канелките за бира са твърде недостатъчни. Направо си мисля, че не искат да ни продадат бира. Като сравнение, в Белград освен баровете на терена, бира продаваха и по трибуните – млади момичета разнасяха табли, пълни с чаши с бира, така че просто трябваше да помахаш и бирата идва направо при теб.

Дано догодина организаторите да се справят още по-добре, аз ще бъда там, за да проверя!

Връзки:

• Faith No More – Spirit of Bourgas – Отзиви от Ани от molif.com
• Снимките не са кой знае какви – Снимки и отзиви от Музиката е с камъни
• Spirit of Burgas 2009 – Снимки и клипчета от Стефан Василев

UPDATE: Вече ме е яд, че не слушах Fun Lovin’ Criminals! Току що гледах клипче във Facebook с изпълнението им на Foxy Lady на Джими и трябва да кажа, че дори само заради това парче си заслужаваше да съм там.

UPDATE 19.08.2009 19:00: Бех сбъркал линкчето към клипчето, сега го оправих.

През следващите две седмици ще бъда оффлайн и смятам усърдно да спрягам глагола „мръхтя“.

ЗУУУУМММ…

Шест часа по-късно вече сме в Белград, паркираме близо до стадиона и се отправяме на лов за бира. Първо налазихме малко магазинче, където стъкло не продават, та се наложи да се задоволим с кутийки (кенчета за по-модерните). След кратка разходка прекосихме магистралата и медицинския университет и в близост до една голяма църква (няма време за забележителности, културната програма започва след малко) намерихме къде да седнем. Поръчваме домашна ракия и пиво, но се оказва, че храна сервират само вътре, а времето и сръбкините са толкова хубави отвън… Нищо, от съседната сергия си купуваме по една плескавица, Джини да му мисли, щото без месо не може! Хапваме, пийваме, няколко приказки с компанията унгарци от съседната маса, и вече затварят (всяка сряда ли ще работиме?). Отправяме се към стадиона, като пътьом пак пием по бира от магазинчето на една полянка – детска площадка (такива у нас нема, и ми е трудно да обясня).

ЗУУУУМММ…

Проверки на билетите, на съдържанието на джобовете (дайте си ми динарите, беее!!! взеха ми ситните монети динари и ги хвърлиха сред купчината бутилки и кутийки от бира), и вече сме на стадиона. Разменяме приказки с хората около нас – една група мъже с двама млади тийнейджъри от Монтана и няколко младежи от Бургас. Излиза подгряващата група и ни отнася – тея па от къде се взеха, толко добри, а никой не ги е чувал! Младежа отпред показва картичка – пичовете се казват The Answer, после ще питам чичо Гугъл за тях. Мноо са добри, кефя се! После тишина… Бирата на стадиона много скъпа!

Тутуф – тутуф, тутуф – тутуф… Ride, ride on the track… ГРХГРХРХРХРХБУРХГХГХРХГРХ!!!!!!

Ето за това бихме 400 километра до Белград! Тука вече не мога да разказвам, няма думи, които да опишат емоциите по време на концерт на AC/DC! Въпреки, че няколко часа по време на пътуването подгрявахме с концертни записи в колата, сме напълно неподготвени за това, което ни очаква на стадиона – китарите на Малкълм и Ангъс разсичат пространството с мощния ритъм и толкова характерните рифове, само австралийци с шотландски корени могат така да свирят рокендрол! Шоуто е на ниво, каквото в България не е било! Брайън Джонсън и Ангъс Йънг търчаха здраво по сцената, без да спират нито за миг да бълват извънземен рок, сигурен съм, че цял Белград е бил на крака тази вечер. Раздаването беше пълно, чухме всички емблематични стари парчета, както и някои нови (познахме, че са нови по това, че нямаше познати припеви). Братята Йънг и компания разтърсиха града както и американските бомби не можаха, и събраха на едно място млади и стари от цяла югоизточна Европа – румънци, унгарци, македонци, сърби и българи от 15 до 50 нямаха какво да делят тази вечер!

Но всичко хубаво си има край и след концерта трябваше да изминем на обратно четиристотинте километра до София и да си легнем да спим на зазоряване, за да отидем недоспали на работа, че да има парички за следващия концерт.

Нямаше как да не направя сравнение с всички концерти, на които съм бил до сега – Ян Гилън, Металика, Дийп Пърпъл, Форинър, Уайтснейк, Деф Лепард, Джетро Тъл… Единствения концерт, с който мога да сравня този на AC/DC  е концерта на Ролинг Стоунс през 1995 в Будапеща. Малко са групите, които за толкова години успяват да запазят енергиата в музиката си и да я предадат на публиката. Като казах години, оказва се, че с AC/DC сме набори, даже съм по-голям от тях с няколко месеца. Ако не сте успели да отидете на концерта, проверете сайта на групата, много е як. А аз ще чакам други впечатления от концерта, и Мишел и Ани да разкажат как е било в Атина.

Хижа Заставата си е истинска гранична застава, вътре все още стоят табелите на помещенията, които връщат спомените за онези загубени девет месеца или две години от живота на мъжете от моето поколение. Естествено след толкова години предпочитаме да си спомняме само готините моменти. Меги, Илян, Захари и Ради спаха в оръжейната, Надя и Кърни – в стаята на старшинката, а ние с децата, Джини с Вики, и Лили спахме в Димитровската стая, в която навремето учениците от околните села са провеждали отчетно-изборните събрания на пионерските отряди и са били приемани в комсомола. Нашите легла бяха на подиума! Сградата не е изцяло реконструирана, само дограмата е сменена, така че атмосферата на военно поделение е почти запазена, пред хижата българското знаме продължава да се вее на пилона. Посрещнаха ни хижарите, които ни бяха чакали от десет часа сутринта да се появим. Много любезни и отзивчиви, те се погрижиха да се чувстваме като у дома си и нищо да не ни липсва, и тъй като бяхме резервирали цялата хижа, дори ни дадоха възможност да ползваме кухнята както намерим за добре. В помещението за битово обслужване имаше винаги топла вода, печката в столовата затопляше атмосферата непрестанно.

След като се настанихме, се заехме с приготвянето на вечерята и междувременно се разсипаха и питиетата. Музиката на макс, добро настроение, разговори, спорове, и после песни и танци… И си откарахме почти до сутринта.

На следващия ден направихме една приятна разходка до извора на река Арда. Отиването и връщането ни отне около 2 часа – 2 часа и пловина, на връщане дъждът малко ни понамокри, но ние се бяхме подготвили с дъждобрани. В тази част на Родопите по разни европейски програми са вложени пари в развитието на селски, пешеходен и пещерен туризъм, на много места по маркираните пътеки са направени беседки, мостчета, кътове за пикници. Целия ден покрай хижата минаваха хора на път към изворите на Арда, а в близките села много къщи приемат гости.

Втората вечер беше по-спокойна, още повече, че на другата сутрин ние трябваше да тръгваме. Легнахме си по-рано и станахме навреме, пихме кафе, стегнахме багажа и към 11 часа бяхме готови да тръгваме, но докато си кажем довиждане с останалата част от компанията, която остана още един ден, стана обяд. Пътят на връщане също не беше лек, на децата им става лошо, спирахме няколко пъти преди Асеновград за да подишат въздух и да се разтъпчат. Но като стъпихме на магистралата вече се успокоиха нещата и пристигнахме в София по светло.

Не си мислете, че прекарването ни беше съвсем безгрижно -  с тумба от 7 деца от годинка и половина до 8 никак не е спокойно – крясъци, гоненици, спорове, спасяване от ризкови ситуации. За децата мястото беше извор на вдъхновение за най-различни игри и дори дъждовното време не им попречи да се развихрят напълно.

Градът

Бергамо е малък град с доста дълга история, намиращ се в подножието на Алпите и на 40 километра от Милано. Разделен е на две – горния град (Citta Alta) се намира на върха на хълм със стръмни склонове и е опасан от висока крепостна стена. Има много архитектурни паметници от средновековието, а тесните улички са запазили атмосферата на отминалите времена. Една от основните забележителности е катедралата Санта Мария Маджоре, а на близкия площад Вечия (Piazza Vecchia) има прекрасни кафенета и ресторантчета.

Долния град е мястото, където хората живеят и работят – широки булеварди, изпълнени със скутери и велосипеди, хора, забързани за работа, автобуси и автомобили. Не че няма какво да видите – и Citta Bassa не е останала недокосната от таланта на италиански и австрийски архитекти. Ако пък сте любител на изобразителното изкуство, в Accademia Carrara ще намерите над 2000 творби на италиански и европейски майстори, а в близаст до нея е и галерията за модерно изкуство.

Но стига сме преписвали от пътеводителите, ние отидохме там, за да усетим атмосферата на града, да опитаме италианските вина, да хапнем паста и прочутите сирена от Ломбардия. Но първата работа беше да се настаним в хостела, който си бяхме харесали.

Хостелът

Вечерта преди да тръгнем прегледахме отново сайтовете за резервация на хостели и се спряхме на YHA Ostello di Bergamo – един от двата хостела в града, разположен в жилищен квартал на края на града, но предлагащ прилични цени и свободни места. Тъй като в сайта пишеше, че има доста свободни места, решихме, че няма нужда от резервация. Леглата в обща стая са по 19 евро, а цяла двойна стая – 80 евро. Ние предпочетохме общата стая заради цената, а и бяхме само за една нощ. Стаята беше идеално чиста, а самия хостел би бил приятно място дори за по-дълга почивка – огромното общо помещение беше разделено на трапезария (или стол, много беше голяма) и дневна, а цялата стена е заета от прозорци, гледащи към тераса пред хостела. Отсрещната страна пък беше покрита с огромни пейзажи от Бергамо. Ако сте прочели книгата си за из път и не сте взели друга, на рафтовете на библиотеката имаше доста книжки, които ви чакат. Единственото условие е вие да оставите вашата. Проблемът е, че май доста малко българи минават от там.

До хостела се стига лесно с автобуси 3 и 6, всъщност последната спирка на линия 3 е точно пред хостела е се казва как? Ostello естествено, не ставай смешен. А другия край на линията е в Горния град – перфектно за нашата цел.

След като оставихме багажа си в хостела, нарамихме фотоапарата и се качихме на автобус номер 3. След кратък тур по улиците на града автобусът започна да се изкачва по тясна уличка от едната страна на зелена долина. На отсрещната срана се издигаха градските стени на стария град и след като автобусът премина по каменния пост пред градските порти, се върнахме в средните векове. Слязохме на последната спирка – малко площадче, от едната страна на което е скрадата на горната станция на въжената железница, свързваща горния и долния град, а от другата – типично италианско кафене под колоните на доста красива, но олющена скрада. През прохода под сградата се излиза на друг малък площад, а на стената на една от сградите ви чака слънчев часовник – никога не избързва и не изостава, пладне е когато сянката пада отвесно надолу. После се залутахме по тесните улички, зяпахме витрините, надничахме в баровете в търсене на място за вечерта, пихме кафе на площада, снимахме като японци… След като обиколихме града 2 пъти и вече нямахме сили да ходим, забелязахме табелата Funicollare. Последвахме я през проход под една скрада с каменна зидария и стигнахме до долната станция на втората въжена железница. Как така въжена? Много просто, по стръмния склон на хълма обикновенната железница няма шанс, за това вместо да разчита на триенето, влакчето използва въже, с което да се дърба нагоре и спира надолу побно на лифт. Та и ние се качихме с funicollare почти до върха на хълма, където се намира ботаническа градина. Направена е в останките от замък или друго укрепление, а от нея се открива страхотна гледка към Алпите.

Вечерта бяхме предвидили бутилка вино и сирена, които да изконсумираме на някоя пейка на крепостната стена, наслаждавайки се на гледката. Но преди това искахме да хапнем, защото бяхме доста гладни. В пъровото ресторантче ни посрещтна красива млада сервитьорка, която на досат добър английски ни каза, че кухнята е приключила. Така че се преместихме в друг ресторант – доста нагъчкани маси, сервитьорите едвам се провираха между тях, но затова пък предлагаха разнообразни местни ястия на прилични за Италия цени. Вечерята ни включваше ниоти (gniochi), лазаня, полента (polenta – почти като качамак, но с италианско сирене) и бутилка бяло вино. След като напълнихме тумбачетата, вече нямахме сили за нищо повече, седнахме на крепостната стена и се размазахме. Не отворихме предварително подготвената бутилка вино, защото нямахме сили и място за повече. Накрая отидохме да си хванем рейса и да се прибираме. Но се оказа, че сме изпуснали последния автобус. Слязохме в долния град с въжената железница, хванахме автобус за няколко спирки с надежда от Порта Нова – мястото, където се събират повечето линии – да хванем друг, но беше късно. Не ни оставаше нищо друго, освен да си направим една по-длъжка нощна разходка из Бергамо.

Транспортът

Транспортът в Бергамо е доста добре уреден, непрекъснато има автобуси, които отиват от летището до центъра на града, а на Порта Нова минават почти всички автобусни линии. Освен единични билети има възможност да си вземете дневна карта за неограничен брой пътувания. Дневната карта за Бергамо и летището струва 3.50 EUR и дава право да превозвате и обемист багаж. Тридневна карта пък струва 5 EUR, единичния билет от летището до града е 1.70, а билетите в града са 1.05 EUR. Автобусите се двишат до около 11 вечерта, а в почивни и неучебни дни и до по-късно (помислили са за учениците и студентите, които обичат да пиянстват до късно). От Бергамо до Милано е най-удобно да стигнете с влак, а от летището има редовни автобуси до Милано.

Забележителности около Бергамо

В близост до града има доста интересни места, но за съжаление ние нямахме време да ги разгледаме, така че ги оставихме за друг път.

Креспи Д’Ада е запазено работническо селце, построено от фамилията Креспи за работниците в тяхната фабрика, включено в списъка на ЮНЕСКО. Построено да е една малка Утопия, със всичко необходимо за блажения живот на работниците – еднотимни къщи с градинки, училище, църква… В него все още живеят потомци на първите заселници, въпреки че Креспи фалирали и утопичните идеи не устояли на времето. А фабриката е работила до 2004 година.

Езерото Изео (lago d’Iseo) е друго интересно място, съвсем близо до Бергамо. Ако тръгнете да разглеждате замъците по долината Калепио ще стигнете до самото езеро. В материалите, които взехме от туристическия център са описани авто-, вело- и пешеходни маршрути до манастири, замъци, резервати, върхове и природни феномени, които само чакат да поемем на път.

И като споменах туристическия център, той се намира току до гарата в Бергамо, служителките са много учтиви, и въпреки, че английският им не е на висота, ще направят всичко по силите си да ви помогнат. Освен това ще можете да си вземете безплатна карта на града и на района около града. На летището също има туристическо бюро, от където можете да получите информация основно за транспорт до града и до Милано, за хотели и хостели.

Update: Бях забравил да сложа снимки, така че ето още две с връзка към галерията от Бергамо:

Update 2: В коментарите към тоз въпрос на Пейо за места за посещение в Милано ще намерите доста интересна информация за града.

Бергамо

Основната цел на пътуването беше Майорка, но тъй като няма директни полети на нискотарифни авиокомпании до там, трябваше да измислим маршрут с прекачване. Бяхме взели билети през Валенсия, но по стечение на обстоятелствата те изгоряха и Мира състави нов план през Милано. Първия полет беше София – Бергамо и самолета беше пълен с гастербайтери и фьешъни, тръгнали на пазар в Милано. Ние обаче бяхме избрали едно китно хостелче в покрайнините на Бергамо, за да можем да разгледаме града. Бергамо е малък град в подножието на Алпите, на 60 километра от Милано. Старата част на града, Cita Alta (Горния град, защото се намира на върха на хълм) е доста приятно място за разходка – малки калдъръмени улички, приятни кафенета и ресторантчета по китните пиаци и панорамна гледка от високите стени на средновековната крепостна стена, ограждаща града. Новата част на града не е толкова интересна, но сградите в жилищния квартал, в който се намираше хостела, ни бяха доста интересни. За разглеждане на града един ден стига, ние имахме ден и половина.

Майорка

Полетът до Палма беше от летище Малпенса, така че прекарахме един мързелив следобед в един парк в Милано и след това почти час в задръстванията по магистралата на излизане от града, за да стигнем до летището. В Палма кацнахме вечерта, лелята на Мира ни чакаше на летището и от там право в апартамента и да поспим. Последваха два дни за разглеждане на столицата на острова – средновековни крепости, катедрали, малки улички с китни заведенийца и доста неща за снимане. Следващите три дни наехме кола и обикаляхме острова. Бяхме на най-южната му точка, видяхме прекрасни малки плажове в издълбани в скалите заливчета, малки рибарски пристанища и удивително красиви пейзажи. Видяхме и курортите, на които искат да подражават нашите такива (даже са ги надминали), добре че беше октомври и бяха останали малко семейства англичани и немци, през лятото ще да е ад! Последния ден преди полета успяхме да отидем до едно курортче, чийто плаж беше в издълбан навътре залив и от който всъщност не се вижда хоризонт.

Барселона

След кратък полет над морето се озовахме в Барселона. Имаше леко разминаване в мястото на срещата с Ани, но се намерихме и тя ни заведе в квартирата, която делят с Влади – брятовчедката на Мира – и като се понастанихме, хукнахме да се потопим в атмосферата на града. Много ни хареса вечерната разходка в стария център на града, намерих много симпатично барче, но втори път не можем да стигнем до него (не че не опитахме). В следващите дни разгледахме задължителните забележителности – Саграда Фамилия, парка Гюел и останалите шедьоври на Гауди, както и останалите архитектурни забележителности, включени в един от маршрутите от джобния пътеводител на града. След кратка разходка по пристанището се гмурнахме в аквариума, за да се дивим на шаренията на морските обитатели, и да се скъсаме да правим снимки, повечето от които се оказаха в кошчето. Разгледахме и морския музей по мое желания, на Мира накрая доста и доскуча, но аз се нагледах на модели на кораби, истински лодки, навигационни инструменти и карти. Не пропускахме и трите вечери в Барселона да се загубим из малките улички на стария град, да се любуваме на играта на светлините по фасадите на сградите и да се разтъпчем по стъргалото. И естествено да пием по едно – две – три в някое барче с атмосфера.

Прибрахме се в София в петък, 17 октомври, късно вечерта и събота и неделя рекарахме в разопаковане на багаж и оправяне на къщата след отсъствието ни.

Човек и добре да живее, се прибира вкъщи. И се слива отново със сивотата на ежедневието по-бързо отколкото си представя. Очаквайте обаче по-подробни разкази за посетените от нас места, както и впечатленията ни от нискотарифните компании, местата за хранене и пиене в посетените градове.

София (Терминал 1) – Валенсия (Manises)
излита на 5ти октомври 2008 в 16:45 часа, каца в19:00 часа
Два билета с един чекиран багаж (за него също се плаща, така че ние минимизирахме бройката), включително летищни такси, такси за обработка на плащания. Цена: 360 лева.

И така, в петъка затворихме офиса по-рано и отпрашихме към града на Вела Пеева. Събрахме се всички в хотела – 5 семейства със 7 деца, бяхме запазили маса за вечеря и всичко изглеждаше ОК. Обаче ни направи впечатление, че въпреки хубавото време вече цяла седмица и ясно изразеното ни желание при разговорите със служителите на хотела при правенето на резервацията да ползваме външния басеин, големият беше още празен. Малкият беше пълен, но табелите ясно показваха, че нощното къпане не е желателно. Освен това на молбата на Мърето и Роби за допълнително легло беше отвърнато, че камериерките са си тръгнали (при условие че има резервация и ни очакват) и трябваше да го внесът Роби и Толи. И за капак Роби беше спал на земята, защото леглото му се оказа счупено.

Заседнахме си в ресторанта, ракии, салати… По някое време на децата им се приспа и ги сложихме в стаята да гледат Джетикс преди да заспят, защото нямаха желание да си лягат, а ние нямахме желание да се разправяме с тях. Пуснахме телевизора и аз отидох в ресторанта, Джини остана с тях да настани и Вики да гледа, и след малко идва при мен иказва „Нещо стана с телевизията, иди и виж къде изчезна детския канал“. Отидох в стаята, превъртях каналите и какво? Някой гениален оператор е поставил порно канала на мястото на единствения детски канал. Марин реве, че иска да си гледа Звездните рейнджъри, другите се възмужават от „гнусотийте на телевизора“. Явно кабелния оператор си е мислел, че в 12 вечерта децата спят, обаче не той решава кога моя син ще си ляга!

Следващия ни сблъсък с действителността в хотел Елбрус беше на закуска. По пътя към ресторанта забелязахме, че басийна още е празен, а пък самия ресторант ни посрещна с невъзможността да си изпием кафето навън, и съответно да наблюдаване децата, които играеха на детската площадка. Самият управител на хотела вдигна скандал на Джини, защото тя, виждате ли, имаше наглостта да приготви сандвич на Вики, която не можа да се задържи достатъчно дълго в ресторанта, за да закуси подобаващо. По-късно забелязахме, че въпросния господин обикаляше из хотела и следеше гостите да не би да правят нещо нередно като някой фелдфебел. Лично надзираваше пълненето на големия басейн, докато всички ние се бутахме в едно малко басеинче до детския, защото само там водата беше топла. На въпроса на Жени защо детския басеин не е с по-топла въда, управителя отбеляза, че ако плащахме по 200 лева на стая, можело да го стоплят.

На обяд отидохме до Клептуза – едно езеро с водни колела и кръчми наоколо. Седнахме на една кръчма, хапнахме вкусна скара и пастърва, но накрая в сметката всичко беше с доста различна цена от тази в менюто. АКМ! Е НМ. Мърето отиде при сервитьора и накрая си сметнахме нещата според цените в менюто, а разликата беше около 20%.

Вечерта в ресторанта на хотела пак не ни се върза сметката, както и предишната вечер, но никой нямаше желание да смята и брои кой какво поръчал. Със сигурност обаче за двете вечери сме оставили около 50 лева в повече.

В неделя сутринта големия басеин още не беше пълен до горе. Въпреки това някои хора се цопнаха вътре и рецепционистката изхвърча и се заразпорежда като че сме на пионерски лагер. Е, точно 15 минути по-късно в басеина имаше толкова хора, че нямаше начин молядругарката да въведе ред.

Изпълнеията АКМ не бяха само тези, в събота докато се къпехме в басейна, Мърето и Джини са получили две ама много различни цени за едно и също нещо – „коктейл“ от три различни сока за Дара и Вики. Другаря управител казал, че не може 200 милилитра от три сока да се таксуват като 200 милилитра от един.

Ако до тук не сте разбрали какво е основното ни впечатление от хотела и персонала му, ето: въпреки отличните дадености за приятно изкарване, персонала и управата на хотела ще направят всичко възможно, за да ви попречат. Желанията на гостите на хотела не са от значение, единствено правилата в стил пионерски лагер за шестокласници са от изключителна важност. И не на последно място, очевидно мантрата АКМ се повтаря от всички сервитьори във Велинград.

Ако търсите място за приятно на прекарване на уикенда, Велинград не е такова! А ако все пак искате да отидете там, в никакъв случай не отсядайте в хотел Елбрус, не си струва четирите звезди!